Бях в едно село. Почти месец. Там нямах достъп до Интернет. И до Блог.бг. И до други неща нямах достъп. Например до нормална баня. Защото там хората се къпят още в корита. Имат чешми, но водата идва рядко, затова пълнят дървени или пластмасови корита, слагат ги да се стоплят на слънце и после се къпят с тази вода...Ако на някого му изглежда примитивно, и е така, и не е така. Защото в това село е толкова пусто, че си е жив идиотизъм да се скриеш вътре и да се къпеш в баня, та било то и най-луксозната.
           Там срещнах Калина. Една циганка. Разбрала, че в махалата има жена от града и дойде. Поиска ми нещо за ядене. После попита дали нямам някакъв гердан . Ама по-лъскав. Щели да я продават, а нямала нито нова пола, нито гердан. Червило и обици имала. Дала й ги една друга временна пришълка.
            Как така ще те продават, попитах с ужас. А тя се засмя. Не й било за първи път. За четвърти път щели да я продават. Когато това се случило за първи път, била на 12 години. После на деветнайсет. За трети път я продали на двайсет и пет. Сега на колко си, попитах. На трийсет и три, отвърна.
             Постарах се да не издам изненадата си. Мислех, че е поне на петдесет. Една такава суха, черна, с дълги, но много тънки плитки и с няколко извадени зъба."Ще ми дадеш ли  пола?" попита и седна до мене. Поиска да ми гледа. Била веща в тези неща. Казах, че и без гледане ще й дам пола. И гердан. И други неща обещах да й дам. Само не разбирах как така ще я продават. И защо се усмихва, като ми го казва. Знаех, че има цигански родове, в които жените се продават на специални сборища и панаири, но не знаех, че това се прави по няколко пъти.
             Какво се случи с досегашните ти мъже, попитах. Каза, че си намерили други жени. И пак попита за полата и гердана. Било много важно да е сигурна, че ще й ги дам. Станах и се качих на горния етаж на къщата, където беше багажът ми. Взех една зелена пола на волани и два гердана и й ги занесох. Не предполагах, че толкова много ще се зарадва. Направо цялата се разтърси от радост...После си отиде и аз забравих за нея.
              До деня, в който една възрастна съседка, единствената, която живее наблизо до къщата, която обитавахме, не дойде молейки за помощ. Калина се била заключила в плевнята й/това е помещението в което държат сеното за животните/ и отказвала да излезе.
              Защо се е затворила в твоята плевня,попитах. Не разбрах, защото жената говореше бързо и на диалект. Мъжът й я изгонил, беше отговорът. Довел си друга жена, по-млада, а Калина изгонил. "Ама нея нали щяха да я продават?" продължих да питам. Тя ходи, каза жената. Ходи, но не успя. Никой не я купил...Била много стара според техните обичаи...Затова се е затворила в плевнята.
              Отне ни почти ден, докато я накараме да излезе от онази плевня. Беше цялата в сухи треви, зачервена и подпухнала. Личеше си, че много е плакала. Нахранихме я и й предложихме да я върнем у дома. Дори и да си е довел друга жена, мъжът й нямаше право да я изхвърля на улицата. Поклати глава, в погледа й имаше категоричност. "Можеш да останеш тук" сетих се изведнъж."Ние след седмица заминаваме". Отново поклати глава. И отново със същата категоричност. Нямала никакви средства и нищо не можела да прави. Цял живот била вървяла след мъжете, които я купували...
               -Тогава какво мога да направя за теб? -попитах объркано.
                -Помогни ми да се приготвя в събота - каза - В събота е последният панаир за този сезон. Може да ми донесеш късмет.
                -Да ти донеса късмет, за да те купят? - попитах невярвайки на ушите си.
                 -Да. И ако е рекъл Господ, може да се падна на добър човек. 
                  -Някой хубавец? - опитах да се пошегувам.
                  -Не, някой който ще ме хареса - каза Калина - И по-късно няма да се откаже от мен заради някоя по-млада.
                  -А ти? Твоето усещане не е ли важно? - продължих да питам.
                  -Жената се нагажда към мъжа си- беше отговорът. - Ако в някой друг живот се родя мъж, и аз ще избирам!
..       Сутринта преди циганския събор вложих всичките си умения на козметик, фризьорка и дизайнер. Отдавна не бях се вълнувала така силно. Дори поисках да я закарам с колата, но Калина отказа, щяла да иде сама със селския автобус. Съседката лисна едно шише с вода пред нея , а тя се обърна и силно стисна ръката ми. Отдалечи се с изправена и бодра походка ."Каза, че ако и днес никой не я купи, няма да се върне тук", сети се да ме придупреди час по-късно възрастната съседка. "А къде ще иде", попитах с ужас. После запалих колата, разпитах в центъра на селото за мястото на събора и тръгнах.
                  Това са наистина невероятни зрелища. Този вид събори. За тях обаче няма да разказвам . Няма да разказвам и за чувствата, които минаха през мене, докато стоях скрита зад един павилион и наблюдавах изправената за продан Калина. Мястото беше кръгло и обградено с ниска ограда, а жените стояха по средата. Първо бяха десетина, после останаха пет, после три...Мъжете минаваха покрай тях, оглеждаха ги от всички посоки и им говореха нещо. Когато и поредната жена тръгна с висок мустакат циганин, се обърнах с гръб и спрях да гледам. Не можех да си представя, че моята Калина в един момент ще остане съвсем сама в това кръгло пространство...Когато отново се обърнах, го видях. Беше стар и свъсен. Приближи до Калина и я заговори. Тя му отвърна нещо и се засмя. Продължаваше да стои в същата изправена стойка, която бе заела от сутринта, сякаш зад нея нямаше един цял изморителен ден...
                   Той тръгна изведнъж, а тя се наведе и взе бохчата с нещата, които й бях дала. Последва го по оня примирен, но горд начин, по който циганките следват мъжете си. Качи се в каручката му с впрегнато в нея магаре и седна на задния й край. Едва тогава се реших и приближих. Каруцата тръгна изведнъж. Не можех и да предположа, че една магарешка каручка може да върви толкова бързо. Успях само да помахам с ръка. Тя ме видя. Сигурна съм, че ме видя. Но не реагира. Дори не помръдна от мястото си. Изглеждаше обаче щастлива...